Цитирай

(Не)видимите следи от литературноисторическия паспорт на автографа на Паисий Хилендарски. Публична лектория "Паисий Хилендарски, "История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!". ЛЕКЦИЯ № 2. // Вестник "Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 9 – 10 (434 – 435), 19 декември 2013 (г. ХХXI), с. 14 – 16. 
Електронен адрес: 
https://uni-plovdiv.bg/

 

ЛЕКЦИЯ 2

„(НЕ)ВИДИМИТЕ" СЛЕДИ ОТ ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКИЯ ПАСПОРТ НА АВТОГРАФА НА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

 

Ядро на идното писане е оригиналът на Паисиевата „История славянобългарска" (1762). Книгата е важна съставност на наследството на възрожденските ръкописни книги, затова е важно да се подчертае онова особено в палеографския й профил, което я превръща в парвообраз на над 70 нейни възрожденски ръкописни преписи и преправки, съставени в България и в чужбина между 1765 и 1882 г. 
 
Годината е 1762. 
Мястото на действието ‒ Света гора Атонска. 
Събитието ‒ един монах таксидиот, родом българин, съставя ръкописна книга, чието първоизворно заглавие е: „История славянобългарска за народа, царете, светиите български и за всички български деяния и събития, събрана и наредена от Паисий йеромонах, който дойде от Света Гора Атонска от Самоковската епархия през 1745 година и състави тази история през 1762 година за полза на българския род". 
 
Днес, ние, „поданиците" на ХХІ-то столетие, които, пребиваваме в Космополитното и Глобалното, но отстояваме идологията на Националното и не се срамуваме от Своя български (На)род, помним „светло" Светогорския монах, който някога се подписваше: „Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски (...)". Помним го с паметта за трайното в Разума, обемното в Духа, горещото в Сърцето ‒ онази памет, която благовести, че делото на Отец Паисий е приносно за националната култура. Днес ние ‒ минувачите в културното време и през културното пространство на космополитния и глобален ХХІ-ви век, които не се срамуваме да отстояваме свещеното в националната идология и избрахме да останем в Своето Отечество ‒ помним с трайното на Разума, с обемното на Духа, с горещото на Сърцето и Паисиевата История, която назовававаме с краткото й „име" „История славянобългарска". Така ще я назовавам и аз нататък.
 
Първоизворната „История славянобългарска" е онази ръкописна възрожденската книга, която е първосъставена от самия Паисий Хилендарски и е ръкописвана от ръката на монаха през 1762 г. В научната литература оригиналът на Паисиевата книга се назовава с многобройни „работни" термини, а най-разпространените сред тях са: 
  1. Зографска чернова (1762). 
  2. Автограф на Паисий Хилендарски.
Терминът чернова е учреден в Паисиезнанието от Йордан Иванов, който през 1906 ‒ 1907 г. откри в Зографския манастир оригинала на ръкописната „История славянобългарска" и го издаде наборно през 1914 г. Като чернова „История славянобългарска" е определяна и от Ст. Аргиров, П. Динеков, И. Тодоров, Пр. Матеич, Б. Райков. Същият термин обаче с основание се отхвърля като недотам надежден за академична употреба от Надежда Драгова. Тъй като Н. Драгова е най-убедителният в научната си аргументация съвременен изследовател и на делото на Паисий, и на оригиналния (над)национален синхронен и диахронен (кон)текст на „История славянобългарска", тук ще изложа накратко академичната й теза, развита в студията „Преписът на „История славянобългарска" и Националният исторически музей", където се настоява, че: когато вече имаме факсимилни издания на Паисиевата история; когато вече съществува възможност оригиналният ръкопис на Паисий Хилендарски да бъде видян непосредствено и извън автентичното му хранилище на Света гора Атонска  ‒ вече е недопустимо оригиналната „История славянобългарска" да се бележи като чернова, защото терминът има оценъчен характер и навежда на мисълта, че Паисий най-напред е съставил ръкописна чернова на „История славянобългарска", а след това сам е преписал тази чернова и върху ръкописна белова. В науката обаче с неопровержими аргументи е доказано, че йеромонах Паисий Хилендарски е изготвил само един ръкопис, който не е преписал собственоръчно повторно, а това означава, че терминът чернова е неприложим към този ръкопис. 
 
Заради обективността на изследването, трябва да подчертая, че в оригиналния ръкопис на Паисий се откриват: многобройни петна от мъстило (л. 1а; л. 3а; л. 53а; л. 57а), което вероятно е покапало върху листата, когато ръката на историка е била уморена от дългото писане и не е успявала да овладее перото; задрасквания (л. 13; л. 44б), защото вероятно и Умът на монаха е бил изтощен от предългото лутане из дебрите на „изгубената" Своя история; празни места (л. 26б), оставени недописани, за да бъдат попълнени по-късно; правописни, пунктуационни, граматични, стилистични грешки, които са допуснати, защото Хилендарският проигумен Паисий със сигурност не е бил нито професионален книжовник, нито професионален историк, нито професионален краснописец ‒ самият той осъзнава недостатъчната си подготвеност и категорично документира това съзнание. Допуснатите грешки, задрасквания, некалиграфският почерк, несистемното образование на ръкописеца Паисий ‒ това са главните аргументи, поради които някои академични изследвания определят автентичния Паисиев ръкопис като чернова. Но, както убедително доказва Драгова: „Въпреки задраскванията, грешките и поправяните места текстът върви последователно, думите са изписани цели, имената и числата ‒ с усилие за точност. Безспорно е, че за Паисий това е окончателният текст и че той предварително е бил намислил да го даде за преписване и от калиграф". Приемам изследователската логика на Н. Драгова за безупречна, затова нататък вместо с термина Зографска чернова (1762), ще работя с другия утвърден в науката термин, какъвто е ‒ Автограф на Паисий Хилендарски. Като аргумент за правомерната академична употреба на последния термин изтъквам факта, че той се използва от едни от най-задълбочените познавачи на Паисий (Йордан Иванов, Божидар Райков, Илия Тодоров). Тези изследователи обаче употребяват термина автограф като синоним на чернова, а в науката е твърде важно да се работи с еднозначна терминология. Смисълът, който се влага в избрания от публичната лектория термин Автограф на Паисий Хилендарски цели да открои неопровержимия факт, че ръкописът на първоизворната „История славянобългарска" е дело на Паисиевата ръка. Като предимство за употребата на термина, Драгова изтъква и неговата „неутралност" ‒ това означава, че той не крие конотации със субективни емоционално-психички оценки за палеографските (не)достойнства на ръкописа, затова използването му е и обективно, и наложително.  
 
Според автентично свидетелство, документирано в послеслова на „История славянобългарска", идеята за съставянето на ръкописната книга се ражда, когато йеромонах Паисий все още е в Хилендарския манастир на Света гора. Оттам започва и трудният път на първата модерна ръкописна възрожденска история, съставена от българския монах от Атон ‒ път, който между средата на ХVІІІ-ти и до края на възрожденския ХІХ-ти век обхожда не само българската земя, но преминава и „отвъд" етническите граници на тогавашното Паисиево Отечество. 
 
Автографът на Паисий Хилендарски е започнат в Хилендарския манастир, но е завършен в Зографския манастир през 1762 г. Документите за автентичния биографичен път на монаха и за възрожденската „биография" на единствената му ръкописна книга са съвсем оскъдни, затова ще цитирам цялостно лично споделеното от Паисий за перипетийното Начало в авантюрния път на „История славянобългарска". Самопризнанието на Отец Паисий за „раждането" на оригинала и за личното му участие в събирането, подреждането, ръкописването на разпиляното (по)знание за българската история към средата на ХVІІІ-ти в. звучи така: „Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах [тази историйца, като] от прости речи руски обърнах [източниците си] на прости речи български и на славянски. Постоянно ме разяждаше ревност и жалост за[ради] моя род български, че няма наедно събрана история за славните деяния от началните времена [на съществуване] на нашия народ, за светците и за царете [ни]. Много пъти ни се присмиваха сърби и гърци, че нямаме своя история, а аз виждах в много книги и истории множество известия, написани за българите. Заради това положих голям труд ‒ две години по малко да събирам [сведения] от много истории. И в немската земя повече с това намерение ходих. (...) Така аз презрях своето главоболие, тъй като страдах от много време; също и от стомах страдах твърде, но и това презрях поради голямото желание, което имах. Написах [го] с речи [прости] и със [книжни] слова ‒ не бях учил нито граматика, нито пък някаква наука, но за простите българи просто и написах. Желанието ми не беше да подреждам думите според граматиката и да тъкмя слова, а да събера в едно тази историйца. И я събрах в манастира в Хилендар при игумена Лаврентий, мой едноутробен брат и по-голям от мене ‒ тогава той беше на шесдесет години, а аз ‒ на четиридесет. По това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял двадесет и седем хиляди гроша. И имаше голям смут и неразбирателство между братята. Понеже не можах да понеса това в Хилендар, тръгнах си и отидох в Зограф. Там намерих още много известия и писания за българите. И [така] допълних и завърших казаното в тази историйца за полза на нашия български род и за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и с Пресветия и Животворящ Негов Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин!"  
 
Като помни наученото от уроците на Й. Иванов, Б. Райков, М. Стоянов, И. Тодоров, М. Димитрова, П. Петков, Д. Пеев публичната лектория го прилага творчески при описанието на палеографската специфика на Паисиевата ръкописна книга. Разлистим ли Автографа на Паисий Хилендарски ще разпознаем, че палеографията му е изработена твърде семпло. В ръкописа няма нито лентовидни украси, нито заглавки, нито червенослови. От край до край оригиналният ръкопис на „История славянобългарска" е изписан с черно мастило, което в добавените впоследствие неоригинални листа е с различна плътност. Само на места се откриват червени линии и знаци (л. 3а; л. 8а; л. 12а-б; 16а-б; 17а), които са нанасяни с четчица от ръката на Паисий. Така историкът ръкописец Паисий Хилендарски е обозначил онези места, които друг преписвач с неизвестно име (последният е бил образован и е познавал тънкостите и художеството на калиграфията), е трябвало да изпише с червенослови, когато е преписал Автографа на Паисий Хилендарски. Случило се е наскоро сред първопоявата на първоизворната „История славянобългарска". 
 
Днес Автографът на Паисий Хилендарски се съхранява в библиотеката на Зографския манастир „Свети Георги", заведен под № 43. Този каталожен индекс е изписан с химикал върху вътрешната страна на празния лист, предхождащ текста на „История славянобългарска" (по-стари сигнатури на оригиналния ръкопис са: № 243; № 168). 
 
„Видимите" следи от литературноисторическия паспорт на Автографа на Паисий Хилендарски документират и още, че оригиналът не е достигнал до нас цялостно. От автентичното ръкописно книжно тяло са изгубени: четири листа, които са се намирали между л. 23 ‒ л. 24; един лист, който е бил разположен между лист л. 57 ‒ л. 58; дванадесет листа, които са следвали след последния достигнал до нас л. 61 ‒ тези последни изгубени листа са съдържали раздела за българските светци и автобиографичния послеслов на Паисий. Размерите на ръкописния Автографа на Паисий са: 215 / 145 мм. Хартията, върху която е писал монахът, е разновидна, плътна и неравномерно гладка, а някои от листата са с хоризонтално линиране. Страниците съдържат между 19 ‒ 24 ръкописни реда. Писмото е с елементи и на полуустав, и на бързопис, а почеркът е курсивиран с наклон надясно. Езикът на „История славянобългарска" е черковнославянски с последователно спазване на ударенията над и‘, но с непоследователно поставяне на останалите ударения, на предиханията и надредните знаци. Оригиналната пагинация в Автографа на Паисий е буквена. В горния десен ъгъл на всеки „а" лист днес могат да се видят и арабски цифри, които са нанесени с молив, но това страниране е късно наслагване. При внимателно вглежане в палеографията на Автографа на Паисий Хилендарски се разпознава, че днес той съдържа и неоригиналните: четири листа, които са вклинени между оригиналните л. 23 ‒ л. 24; дванадесет листа, прибавени след оригиналния л. 57, които следват до края на книгата (в тях се съдържат и повторения). Допълнително прибавените към Автографа на Паисий листа са ръкописвани от отец Мартиниан Зографски. Номерирани са с римски цифри, а почеркът, с който са изписани, е твърде различен от почерка на Паисий. Съществува хипотеза, че при възстановяването на текста, отец Мартиниан е преписвал от изданието на „История славянобългарска", публикувано през 1898 г. от Александър Теодоров Балан. При попълването на изгубените листа обаче отец Мартиниан вероятно е взел предвид и двете ръкописни бележки, които днес са почти изличени, но които са указвали: „Тук липсват няколко листа". В научната литература се приема, че цитираните бележки са оставени от Йордан Иванов през 1906 ‒ 1907 г., когато е работил над ръкописа в Зографския манастир на Света Гора. 
 
Има и други важни „видими" следи от литературноисторическия паспорт на „История славянобългарска", които трябва да бъдат представени на любомъдрия читател на ХХІ-ви век, но за тях ще разказвам и нататък. По важното е тук-и-сега да откроя „невидимото" от следите, оставени от святата ръка на монаха ‒ онова невидимо за очите, което се разпознава с Духа и Сърцето. 
 
Изпитанията в моя занаят са твърде много. Те са професионални, морални, емоционално-психологически: изпитание е, че литературата и културата на Българското възраждане, която преподавам в университета, се създават изцяло в условията на Несвобода; изпитание е, че всеки от предците ни е съзнавал, че той, баща му, а и неговият баща, децата му, техните деца, а и техните деца ‒ са раждани и са умирали в Игото; изпитание е, че възрожденската българска Майка е орисана с грозната орис да кълне едничкия си син и да надживява чедата си; изпитание е, че Чужденецът граби хубави българки; изпитание е, че ятаганът посича юнашки глави; изпитание е, че Апостоли висят по бесилките; изпитание – най-тежкото морално изпитание – e самотата на Левски в дните между произнасянето на смъртната присъда и нейното изпълнение. Това е онази гъста и непреодолима като Смъртта Апостолова Самота, която някой ден ще разкажа обемно. Но може би едно от най-непреодолимите професионални изпитания в занаята на Даскала по Българско възраждане е съзнанието, че повечето от възрожденците ни не са оставили нито своя фотография, нито дълбока автобиографична диря, които да ни помогнат да ги разпознаем и да узнаем как е преминавал човешкият им път „отсам". Онова, което аз и ти, любословни читателю, няма никога да узнаем, е как е изглеждал Паисий и как е стъпвал по изконната Своя земя, отвоювана със светлата кръв на Отците на племето, но удавена в черната кръв на чедата им. Всичко това го знае само Автографът на Паисий Хилендарски ‒ първоизворната неговата книга: защото нейните ръкописни страници помнят онова, което редовете й не са отразили; защото нейните ръкописни страници са попили от обемното на Духа на Паисий ‒ те са чували гласа му, те са разпознавали болката му, те са очаквали стъпките му, те са запомнили какъв е бил цветът на кръвта му; защото нейните ръкописни страници таят много от онова, което ние никога не ще узнаем за живелия в „онова люто време" на Игото монах таксидиот Паисий Хилендарски, който бе презрял Болката! И бе надвил суетата човешка! 
 
Ако ти, любословни читателю, вече си ми повярвал, тръгни след мен. И аз ще те допусна в своя Храм ‒ Царството Паисиада и хората-разкази. Ще ти разкажа в следващите страници на публичната лектория от вестник „Пловдивски университет" за възрожденското им било. Там ще те обгърне всеотдайната прегръдка на ръкописното ни Възраждане, а моят „разказ" ще ти разправи за не един или двама наши предшественици ‒ преписвачите на Паисиевата „История славянобългарска" ‒ които отколе са извървели докрая му човешкия си път. Но някога, в тяхното тогава-и-там, са били живи и истински. И като нас са имали „цвят по бузите и страсти в сърцето" (Карлайл). Вземи от техния предишен Огън и ти, читателю, и го ПРЕДАЙ НАТАТЪК!
 
Доц. д-р Мила Кръстева

БЕЛЕЖКИ:                             
  1. Публичната лектория следва академичната програма на проект на тема: „От идеята за историята към Националното, Космополитното и Глобалното: преписите и преправките на „История славянобългарска" и културноидентификационните модели на ХVІІІ ‒ ХХІ век" (Проект № НИ13 ФЛФ014 / 20.03.2013 и 23.04.2013. Фонд „Научни изследвания" при Пловдивския университет). Ръководител на проекта е доц. д-р Мила Кръстева. Настоящата лекция е публикувана във в. „Пловдивски университет", бр. 9 – 10 (434 - 435) от 19 декември 2013 г., с. 14 – 16. (Продължение от бр. 8 (433), г. ХХХ / 12 ноември 2013 на в. „Пловдивски университет". 
  2. Напомням на читателя, че ръкописното книжно тяло на оригиналната Паисиева история за кратко време беше изложено в Националния исторически музей през 1997 г. Тогава музеят се помещаваше в Съдебната палата в София.