Цитирай

"История славянобългарска": текст и контекст. Публична лектория "Паисий Хилендарски, "История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!". ЛЕКЦИЯ № 3. // Вестник "Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 1 – 2 (436 – 437), 8 февруари 2014 (г. ХХXII), с. 8 – 10.
Електронен адрес:
https://uni-plovdiv.bg/

 

ЛЕКЦИЯ 3

„ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" – ТЕКСТ И КОНТЕКСТ

 

III.1. Методологични опори за четене и тълкуване на Автографа на Паисий Хилендарски (Зографски манастир, 1762)

 

Към средата на ХVІІІ-ти век, когато йеромонах Паисий Хилендарски завършва ръкописната „История славянобългарска", България от векове е поробена ‒ тя е и е и под политическото иго на Османската империя, и под духовно-религиозния произвол на Цариградската патриаршия. За да се осъзнае същинският смисъл на престижното дело на Отец Паисий Хилендарски, чийто живот от край до край преминава в преизподнята на теглото, и на основополагащото значение за цялото Българско възраждане на „История славянобългарска", чиято идология, е формирана в херменевтиката на Робството ‒ е потребно:

 

1. Да се анализират най-съществените детайли на (пред)възрожденското (над)национално време в параметрите на политическия, културен и народопсихологически профил на Робството, което не е уникална съдба на Отечеството на Отец Паисий, а е орисия и на редица други страни в (юго)източна, централна и западна Европа, които в края на ХІV век, когато България попада под Османска власт, също са под диктата на чужда политическа система. Ще наричам този регион другата Европа. Изследвайки очертаното анализационно поле, лекцията ще подири общото и особеното в развоя на отношенията поробители ‒ поробени, които са активни по едно и също време в редица страни на средновековна Европа.

 

2. Да се осъзнае, че високите възрожденски уроци по българознание и българолюбие, вестени и в събитията, които Паисий апологизира, и в събитията, които клейми, могат да се реконструират достоверно, само ако „История славянобългарска" се чете не като една единствена книга, а като съвкупност от ръкописни и печатни български и чужди съчинения, съставени между ХV-ти и ХІХ-ти век, защото те съдържат опорите на автентичния историографски контекст на Автографа на Паисий Хилендарски. Затова е потребно да се систематизира литературноисторическата фактология на историографските процеси, които са или предходни, или синхронни на времепоявата и развитието на българската ранновъзрожденска историография, в чието русло се ражда Паисиевата идея за Своята История. На любословния читател, който не е посещавал лекциите ми по Българска възрожденска литература и култура, подсказвам, че автентичният смисъл на събитията на Българското възраждане, чиято неотделима съставност е и Автографът на Паисий Хилендарски, може да се пресъздаде само по пътя на полагането на обемни (над)национални синхронни и диахронни паралели.

 

III.2. Колизии в робството: Ние versus Те   

 

А сега да се върнем мислено назад и да се взрем в случващото се във времето, когато четиринадесетото столетие клони към своя заник.

 

Годината е 1396.

Мястото на действиетосредновековна България, която се намира в югоизточна Европа, в геополитическата зона на Балканите.

Събитиетобългарското Отечество, чийто син е и Отец Паисий, е завладяно от Османската империя и окончателно попада под вековно политическо и културно изгнание.

 

Ако разгърнем сюжета на подхванатия Голям разказ, той ще ни разправи как по същото това време средновековна България вече е преживяла славата на Първото и Второто българско царство, управлявани и наставлявани с мъдростта и благочестието на своите държавнополитически, духовно-религиозни и културно-просветни водители (средновековните български Царе, Патриарси, Будители). Ако разгърнем сюжета на подхванатия Голям разказ, той ще ни разправи и още, че османските нашественици поголовно бастисват българската земя и затлачват в мъртвилото на Забравата паметта за войнската Чест и войнската Слава на средновековните български владетели и пълководци. Ако разгърнем сюжета на подхванатия Голям разказ, той ще ни разправи и още, че измаилтяните (така възрожденската книжовност метафоризира мюсюлманската идентификация на Османската империя, като нарича мюсюлманските й поданици още и агаряни) векове наред сеят Смърт, жънат майчини поплаци и вещаят Отсъствията на българските бащи. Ако разгърнем сюжета на подхванатия Голям разказ, той ще разправи и още, че в юродивото безвремие на Игото българската книжовност и култура естетизират Нещастието, Меланхолията, Страха и отключват психичния малоценностен комплекс за българския Срам от идолите на Своето племе (Своя Род, Език, Вяра, Отечество, Предци), защото българското, във времето на Паисий, а и след това, се определя като варварско и се възприема за непрестижноАко разгърнем сюжета на подхванатия Голям разказ, той ще разправи и още, че самият Паисий Хилендарски, чийто земен път преминава между 20-те и 70-те години на ХVІІІ век, описва в историята си агарянското Иго с перо, потопено в мастило от сажди, а неговите видения напластяват образи, разпилени от „страх върху страх" и взривени от „ужас върху ужас". Колизията между православното робско Ние и ислямско Те на тираните, „История славянобългарска" помни така: 

 

„Когато чедата Агарини и Измаилеви укрепнали и Бог им позволил да победят много царства и кралства, тогава дошъл краят и на българското царство и [то] паднало под агарянска власт. В една кратка немска история има [писано] подред за турските царе кой след кого е царувал. Там пише, че когато султан Мурад завзел българската земя, подбрал много народ ‒ млади и красиви юноши ‒ които отвличал против волята им и ги събирал в Едрене. [Там] ги зачислявал еничари в турската войска и ги потурчвал насила. Така хората по онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост и плачели горко и жалостно за българското царство. Така майки, бащи и сродници неутешимо ридаели и въздишали по своите чеда. Хората изпитвали голямо страдание и мъка под турска власт. [Турците] избирали [най-]красивите църкви и ги превръщали в джамии, отнемали църковните и манастирските имоти, грабели къде каквото [си] поискат от християните ‒ големите къщи, нивите и лозята, хубавите имоти. Убивали първенците и по-видните християни и заграбвали имотите им. Първото поколение хора, при които било завзето българското царство, пребивавали в голяма скръб и жалост, и плач, докато не си отишли."

 

Към края на ХІV-ти век, и в другата Европа вилнее робски Хаос, но там нещата се случват различно. Ще пресъздам повелите на преминалото там-и-тогава с уроците по история на проф. Божидар Димитров, които свидетелстват:

  • че именно по същото време Хабсбургската монархия, която вече е добила мощ, успява да разбие независимостта на чехи, словаци, унгарци, хървати, словенци;
  • че именно по това време и съдбата на Полша е неблагослучна, защото страната е парцелирана между Германия, Австрия, Русия;
  • че именно тогава и днешните Прибалтийски републики, като Литва например, които по онова време са самостоятелни държави, също губят своята независимост.

В тази колизия на Робството обаче между поробените и поробителите има и нещо общо: всички те продължават да функционират в една и съща цивилизационна система ‒ тази на християнството. А фактите на историята доказват, че поробените тогавашни народи в другата Европа ‒ въпреки Робството ‒ получават шанса да излъчват свои водачи и да издигат свои представители в администрацията и войската на завладелите ги империи.

Политическата опека на Османската власт, чийто диктат между края на ХІV-ти и края на ХІХ-ти в. се разпростира и над част от Балканите, и над цяла България, налага други властови механизми. Защото в Османската империя, която не е просто турска империя, не е и национална държава, а е „ИМПЕРИЯ НА ИСЛЯМА" (Божидар Димитров) действат законите на шерията, които третират заробените като безправна рая и не допускат раята да се развива в Империята и да издига водачи. Политическата ситуация в поробена България от края на ХІV-ти век може накратко да се пресъздаде така:

  • османският Завоевател „посича" българска аристокрация и унищожава българската държава;
  • османският Завоевател погубва Търновската патриаршия и целия български православен духовен клир, а съдбите на предците ни са низвергнати в  своеволията на Цариградската патриаршия, която се управлява от гръцки архиереи;
  • османският Завоевател всекидневно и поголовно поругава ценностите на българската християнска култура.

Резултатът е:

  • в периода на османското иго България, която е обезглавена откъм свои политически и духовни водачи, се превръща в завладяна от чуждото робство земя с преобладаващо безкнижно селско население (Паисиевите „прости орачи и копачи, овчари и прости занаятчии");
  • българското градско население се гърчее, защото гръцкият език и култура се възприемат като престижен цивилизационен опит;
  • България не развива промишленост и не структурира буржоазна прослойка.

В тази ситуация малцината българи, говоря за периода на цялото Възраждане, които се издигат на турска служба, заплащат цената на успеха с тежък кръвен данък данъкът на отродяването и юродивото възрожденско българско. Най-симптоматичният сред примерите за отродяването на възрожденските българи разправя за юродивия път на внука на Стойко йерей от Котел ‒ на онзи от внуците му, който носи кръщелното име Стойко Цонков Стойков, но историческата наука го описва като Стефанаки бей и го титулува княз Стефан Богориди. „Лъскавото" CV на котленеца Стойко Цонков, издънка на български род на джелепи, което ред подир ред навързва епизоди от земната Слава на преуспелия тогавашен балкански дипломат, е пресъздадено с блестящите видения на Тончо Жечев в шедьовъра на българската духовна култура „Българският Великден или страстите български". Като помни и дълбоко почита тези образи, лекцията „разказва" възрожденското „живелище" на Стойко Цонков, внукът на котленския йерей, който съвременните българи познават като епископ Софроний Врачански, главно с опорите на културноисторическата представа на Отец Паисий за отродените отцеругатели, заклеймени в „История славянобългарска" като юродивите свои така: О неразумне и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език." „Ти, българино, не се лъжи, знай своя род и език и се учи на своя език!" „Аз видях много българи, които правят това ‒ вървят по чуждия език и обичай, а своя си хулят. Затова тук написах срещу отцеругателите, които не обичат своя род и език. А на вас, които ревностно се стремите да разберете и да чуете за своя род и език, написах, за да знаете ‒ не са били нашите български царе, патриарси и архиереи без летописни книги и кондики." „Четете и знайте, за да не бъдете осмивани и укорявани от другите племена и народи." „Преписвайте тази истойца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и я пазете да се не погуби!"

 

Да се върнем към съдбата на Стефанаки бей. Възрожденските архиви, спомените на българите от доосвобожденския ХІХ-ти век, които лично са познавали княз Богориди, а също и епистоларията на чуждите дипломати в тогавашния Цариград, съдържат любопитни вести, които описват героя на юродивия ни сюжет: като среден на ръст; като високо образован в чужбина; като паметлив и пресметлив; като българин, с „подадине към езици" (образът е на Раковски) ‒ все достойнства, почитани в тогавашната администрацията на Османската империя. За сюжета, който пресъздавам, е важно и още, че котленският българин Стойко Цонков твърде рано разпознава, че роденият рая не може да успее в Империята, ако не прекърши завинаги родословния корен на непрестижния си варварски произход. Пак той твърде рано и твърде прагматично осъзнава и още, че животът е само един. И избира да го изживее не „на ползу роду" (както бил живял дядо му епископ Софроний Врачански), а заради себе си. И кръвта на Стефанаки бей потекла студена за българското: той променил името си; загърбил поробената България; оженил се за гъркиня; заговорил чуждите езици; станал висок човек ‒ почитан поданик на Османската империя; издигнал се и като политик, и като дипломат в Империята на исляма; добил изричното право да съветва двама султани (първо бащата Махмуд ІІ, а сетне и сина Абдул Меджид І); присвоил си и необятната власт да диктува хода на събитията в политика на онези Балкани; купил си богати домове в космополитния Цариград; живял охолно; имал ласкатели; „родил" челяд, която образовал по чуждия тертип; изженил децата си за чуждестранни политици и за чуждестранни дъщери... Живял престижно Стефанаки бей ‒ поне такава била собствените му представа за пътя му отсам. Но в тази нескончаема върволица в сюжета на Успеха, отсъства единствено Аз-паметта на Стойко Цонков Стойков – родения като рая в Империята на исляма – за своя Род, Език, Вяра, Отечество. Така преминава билото отсам на имперския съветник Стефанаки бей (длъжността е открита заради него и е закрита след смъртта му), който три десетилетия издига и сваля патриарси и посреща двама турски султани в дома си край Златния рог ‒ една същинска история за несъщинския свой син. Направил юродивия избор на отродените българи, той така и не разбира, че без „род и роднинство няма родина" (Т. Жечев). 

 

Сега да погледнем пак назад, но вече в друга анализационна посока. В посоката, която доказва, че Паисиевата история не е единственото системно и цялостно възрожденско историческо съчинение за България, но е единственото възрожденско историческо съчинение, което съвременници на Паисий осъзнато избират да „публикуват" в над 70 ръкописни възрожденски преписи и преправки. А защо е така, читателят ще разпознае, ако почете и нататък!

 

От изследванията на български и чужди учени като Боню Ангелов, Димитър Ангелов, Велчо Велчев, Надежда Драгова, Илия Тодоров, Божидар Райков, Божидар Димитров, Рая Заимова, Светла Страшимирова, Артуро Крония, Рикардо Пикио, Джузепе Дел Агата, Предраг Матеич, Андрей Николаевич Робинсон и др. е знайно, че познанието за историята на България е полагано в продължение на няколко века (между ХV-ти и ХVІІІ-ти в., говоря главно за времето преди и по време на Паисий) от чужди и български историци, хронисти, духовници, летописци. Това познание има следната хронология:

 

1. Най-рано за историческата съдба на България се говори в „Anali de bulgari", в хрониките на Якоб Филип Фореста, Вернер Ротевинк, Хертман Шедел, в труда на Рафаел Волтеранус за папа Урбан. Тези съчинения, съставени между ХV-ти и ХVІІ-ти век в западна Европа, които предхождат Паисиевата история, не систематизират цялостно историческото знание за България, а го „драсват" само в едър щрих, като разказват бегло отделни фрагменти за иначе пространната българска история.

 

2. Системнотемнонаучно и цялостно миналото на българите (преди Паисий) най-напред е документирано в дванадесеттомните „Църковни анали" (1588) на римския католически кардинал Цезар Бароний, а след това и в „Царството на славяните" (1601) на дон Мавро Орбини от Рагуза, Абат от Млетския орден и Дубровнишки историк. Паисий не познава в оригинал нито Бароний, нито Орбини, защото – както вярвам се досеща читателят на ХХІ-ви век, който вече е прочел Паисиевата история от кора до коратой не е професионален историк, той е само недотам образован монах, роден и отрасъл в поробена България, но възпитан с православните монашески правила на Света гора. Налични са документи, които обаче категорично доказват, че Паисий познава други две чужди исторически книги: „Деяния церковная и гражданская..." (1719); „Книга Историография..." (1722) ‒ това са руски преводни версии, съответно на Бароний и Орбини, издадени по повелението на самия император Петър Първи. Именно тези русизирани и православянизирани преводи по Бароний и Орбини стават и основните чужди извори на Автографа на Паисий Хилендарски. Немаловажно място в реда на чуждото историческо занание за България, предхождащо познанието на „История славянобългарска", заема и „Стематография" (1741), отпечатана във Виена от дойранския йеромонах и зограф Христофор Жефарович. Паисий познава и тази книга, защото се позовава на нейното знание и изображения.

 

3. Преди появата на Паисиевата история откъслечни исторически сведения се съдържат и в средновековната българска книжнина (католическата книжовност, летописните бележки и разкази). „История славянобългарска" има трайна памет за тази домашни извори. Сред книжнината, посветена на българската историята, създадена преди 1762 г., се откроява ръкописната „История на България" (ок. 1667), съставена на латински език от българския католически архиепископ и книжовник Петър Богдан Бакшев, която не е достигнала цялостно до нас.

 

4. Синхронно с появата на Паисиевата книга се появяват и още четири други истории. Така между 60-те и 90-те години на ХVІІІ-ти век се формира ранновъзрожденската историография, която съдържа цялостни и системни съчинения по история на България ‒ дело на православни и католически монаси (българи и чужденци). Описани според реда на тяхната поява, въпросните истории са:

  • ръкописната „История на България" (1761), съставена на латински език в манастира в Алвинц от католическия монах Блазиус Клайнер;
  • Автографът на Паисий Хилендарски (1762), чийто литературноисторически паспорт представих детайлно в предишната Лекция № 2 от публичната лектория;
  • Анонимната Зографска история („История вкратце о Болгарословенском народе"), която не е опазена в оригинал, а е достигнала до нас по единствения й препис от 1785 г., ръкописван в Зографския манастир от монаха Яков;
  • „История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби", публикувана през 1784 ‒ 1885 г. във Виена от православния сръбски духовник Йован Раич;
  • ръкописната „История во кратце о болгарском народе словенском" (1792), съставена манастира в Нямцу (Молдова) от православния йеросхимонах Спиридон Габровски (нейният оригинал е изгубен, затова историята достига до нас по единствения й възрожденски препис  на Петко Попманафов от Габрово, датиран към 1819 г.).

5. Определящо място в профила на възрожденската историография заема и редът на преписите и преправките на Паисиевата история. Последните академични изследвания убедително доказват, че от възрожденските й преписи и преправки, съставени между 1765 и 1882 г., до нас са достигнали 50. От архивната документация, която се съхранява в ръкописни сбирки на български и чужди библиотеки и от публикувани у нас и в чужбина между 1852 и 2012 г. книжовни съчинения от различни жанрове, се узнава, че има свидетелства за действителното съществуване на още над 20 ръкописни преписа и преправки по Паисий, за които Възраждането има памет, но които са изгубени още през ХІХ-ти век. В академичната наука съществува хипотеза, застъпена и от проф. Божидар Димитров, че реалният брой на възрожденските ръкописни „публикации" на Паисиевата история всъщност е между 50000 и 70000, което ще рече, че съотношението между изгубените още през Възраждането и запазените и до днес преписи и преправки е 1 : 1000. Тази хипотеза, която звучи правдоподобно за познавача на възрожденската ръкописна традиция, се основава на познанието, че през 117 години, в които Българското възраждане преписва и преправя, за да предаде нататък, „История славянобългарска", има войни, въстания, размирици, пожари, наводнения, чумни епидемии ‒ всички те, които са погълнали огромна част от българската възрожденска книжнина, са описани в приписките към преписите и преправките на Паисиевата книга. Към тези събития ще добавя и загубите, случили се през ХVІІІ-ти и ХІХ-ти век по време на авантюрните пътешествия на възрожденските преписи и преправки на „История славянобългарска" „от Охрид до Тулча и от Белград до Цариград"[1], също и в Украйна, и в Русия.   

 

За да постигне образователната си програма, лекцията ще предложи извода, че дълбинен прочит на „История славянобългарска", който да следи и онова, което редовете й разказват, и другото ‒ кодирано в междуредията й, може да се постигне само и единствено, ако се познават етапите и детайлите на гореописания историографски процес, а също и съдържанието на всичките му книги, достигнали до нас книги, които пряко или косвено подготвят и надграждат идеята на Паисий Хилендарски за своята История. За да постигне образователната си програма, лекцията ще отговори и на въпроса, който вече поставих. На този въпрос няма нито кратък, нито лесен отговор. Но тук-и-сега ще отговоря накратко ‒ с културните формули на „История славянобългарска" и с виденията на Паисий за страстите (Възраждането мисли образа страст с конотациите на библейското страдание за страстите Христови) и възторзите на „онова люто време", в което отвъд Ние са само Те.

 

Годината е 1762.

Йеромонах Паисий, проигумен на Хилендарската манастирска обител в Света гора, поставя точка в ръкопис, съставен от разнородни листа, съшити в малка тетрадка, за да бележи края на първата концептуална своя история на България, написана на български език и разпространяваната през цялото Възраждане от ръка на ръка, от село в село, от град на град у нас и в чужбина:

  • за да бъде четена от любословните възрожденски читатели, които вече са усвоили българското четмо и писмо;
  • за да бъде слушана от безкнижните слушатели на българския ХVІІІ-ти и ХІХ-ти век, които възприемали историите от Паисиевата История по метода от „уста на ухо";
  • за да бъде преписвана и преправяна от различни генерации на преписвачи (български монаси, свещеници, даскали, ученици, занаятчии, дипломати, представители на българската възрожденска емигрантска интелигенция, чужди професори...).

Извървяла трудния път на Голяма ръкописна книга, „История славянобългарска" се тачи през Възраждането като Свещена книга, а точно с такава съдба не може да се похвали нито една от другите истории, които вече описах. Всеки, който е чел историческите съчинения, съставящи автентичния контекст на Автографа на Паисий Хилендарски, е наясно, че Паисиевата книга не е нито най-учената, нито най-пълната, нито най-достоверната история на България от нейното време. Но въпреки това, а и тъкмо поради това, Българското Възраждане и културните му поданици осъзнато пожелават да излъчват именно „История славянобългарска" като най-представителна и сред всичките други възрожденски истории, и сред всичките други (пред)възрожденски книги, съдържащи историческо познание за България. Защото само в нейните ръкописни страници пулсира философията на Надеждата, че българското ще се възроди престижно.   

 

Годината е 1762. Един народ, разпнат в Игото, бе изгубил своята История. Един светогорски монах, родом българин, подири следите й. Откри ги с могъща Вяра, спои ги с дръзка Надежда, благовести ги с надчовешка Любов. И състави йеромонах Паисий Хилендарски малката си книжица, която ние днес назоваваме „История славянобългарска". Една въобразена История за великата България, великите българи и великото българско, в която Духът будува, Сърцето копнее, а Разумът спи. Една недотам истинска история ‒ оцветена с пъстрите боички на Куража, с който във и въпреки Игото историкът Паисий аргументира престижното право да бъдем българи! Една ръкописна възрожденска История, причастена с чистата Кръв на преподобния Паисий, която бе текла гореща за българското. 

 

ПРЕДАЙ НАТАТЪК!

Доц. д-р Мила Кръстева



[1] Димитров, Б. "История славянобългарска". Мнения, оценки. // Електронен адрес: http://paisihilendarski.blogspot.com/p/blog-page_773.html