Цитирай

(Авто)биографичната памет на/за йеромонах Паисий Хилендарски. Публична лектория "Паисий Хилендарски, "История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!". ЛЕКЦИЯ № 4. // Вестник "Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 3 – 4 (438 – 439), 8 април 2014 (г. ХХXII), с. 6 – 7.
Електронен адрес: 
https://uni-plovdiv.bg/

 

Лекция 4

(АВТО)БИОГРАФИЧНАТА ПАМЕТ НА И ЗА ЙЕРОМОНАХ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

 

IV.1. Теза и научни задачи

 

Настоящата лекция от академичната програма на проекта „От идеята за историята към Националното, Космополитното и Глобалното: преписите и преправките на „История славянобългарска" и културноидентификационните модели на ХVІІІ-ти ˗ ХІХ-ти век", има за задача да цитира и анализира малкото (авто)биографични извори, достигнали до нас, които единствено поднасят автентична информация за живота, книжовните занимания и монашеския обет на йеромонах Паисий Хилендарски. За автентични документи, реконструиращи действителната (авто)биографията на преподобния Паисий, лекцията определя:

  • изворите, които са ръкописвани лично от Светогорския монах ˗ тези документи реконструират автобиографичната памет на Паисий Хилендарски);
  • изворите, които са ръкописвани пряко от негови съвременници, които наистина са познавали българския възрожденски историк ˗ тези пък документи допълват биографичната памет за Паисий Хилендарски.

Цитират се главно научните изследвания, които за пръв път използват един или друг автентичен (авто)биографичен факт, като се систематизира и посоката, в която съвременното академично писане тълкува документалната (авто)биографична памет на и за Паисий.

 

Целта на лекционното писане е да подскаже на уважаемия читател на вестник „Пловдивски университет" как единствено може да се възстанови същинската, а не въобразената, (авто)биография на първия модерен историк на възрожденска България. Така от идните страници любословният читател ще узнае детайлите от същинския земен път на монаха ˗ първия Законодател от плеядата на хората-разкази в Царството Паисиада ˗ който сам е избрал какво да разкаже за тегобите на човешкото си Тяло и монашеската си Душа и доколко да покаже перипетиите на възрожденското си било. Любословният читател ще узнае и още как възрожденското време биографизира Паисий, а също и защо нашето съвремие митологизира „онзи монах тъмен непознат и бледен". 

 

IV.2. Аз преживяното и Аз документираното от историка и духовника Паисий Хилендарски 

 

Специалистите възрожденисти знаят, че не са един или двамина онези книжовници на ранното Българско възраждане, които са преминавали сякаш безследно в биографичните измерения на човешкия си път и са пребивавали някак потайно – без да оставят видима диря за  и във възрожденското си „живелище". Днес осъзнаваме, че знаем твърде малко за ранните години на повечето от възрожденците ни, които се изявяват между 60-те години на ХVІІІ-ти и 50-те години на ХІХ-ти век в България и в чужбина. Ако обаче съпоставим фрагментарното си познание за тях, с обемното си незнание за цялостния житейски път на Паисий, ще трябва да признаем, че проигуменът на Хилендарския манастир е един от най-анонимните „минувачи във времето" (образът е на Агасински) на Българското възраждане. Тази е и главната причина, поради която през 2014 г., т. е. повече от четвърт хилядолетие след съставянето на „История славянобългарска", съвременната наука разполага само с фрагментарни (авто)биографични следи, за които несъмнено е доказано, че са достоверни извори.

 

Автентични автобиографични извори за Паисий са:

  • Оригиналното заглавие на Автографа на Паисий Хилендарски от 1762 г., излязло изпод перото на ръкописеца на „История славянобългарска"  

В заглавието, с Аз-паметта си, възрожденският историк вести, че Историята му е „събрана и наредена" от „Паисий иеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от самоковската епархия в 1745 година. А събра тази история в 1762 година за полза на българския род". Автобиографичната диря, подловена, но недописана от Паисий, е от изключителна важност за литературния историк на Българското възраждане, защото тази именно е следата, на която се позова Й. Иванов, когато през декември 1906 г. откри оригинала на първоизворната Паисиева история. Изтъкнатият български паисиевед, довереявайки се на автентизма на документираното от Паисий, по убедителен начин доказа, че откритият ръкопис, за който дотогавашната наука упорито твърдеше, че е безвъзвратно изгубенен, трябва да се приеме за автентичен монаха от Хилендар. При изграждането на научната си теза Иванов се аргументира така: 

„1-о въ заглавието се посочва кога е дошъл авторътъ въ Св. Гора, именно въ 1745 г., нýщо, което не се срýща в другите познати прýписи на Паисия; 2-о въ правописа се забýлýзватъ повече особености отъ самоковски говоръ, отколкото въ другитеý познати преписи на Паисия и 3-о ръкописътъ съ нýкои зачеркванья и отпращанья напомня повече работа на първомайсторъ, отколкото на простъ прýписвачъ."

 

Днес цитираната теза се приема за неоспоримо и се подкрепя от видните паисиеведи Б. Райков, Илия Тодоров, Б. Ангелов. 

  • Атентичният послеслов на Паисиевата История, където възрожденският историописец споделя:

„Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. (...) Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах ˗ това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно ˗ написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца. И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз ˗ 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Изограф и там намерих още сведения и писания за българите". 

 

„Немската земя", за която пише Паисий в послеслова, назовава град Сремски Карловци, който по онова време е в пределите на Австрийска империя (днес Сремски Карловци е в Сърбия). Когато Паисий се озовава в града, Сремски Карловци е виден център на православието в границите на католическата империя. Там има богата митрополитска библиотека, в която се съхраняват историческите съчинения, издадени до онова време. Пазят се и два от основните чужди извори на Паисиевата История ˗ това са православянизираните версии на католическите исторически съчинения на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Доказано е, че Паисий тръгва за Сремски Карловци, упълномощен от хилендарското братство, което го изпраща с препоръчително писмо от 14 март 1761 г. В писмото, цитирано от Й. Иванов в академичния предговор към изданието на Паисиевата история от 1914 г., четем: 

Прочее... избрахом чтT‚нýйшаго проигąмена и во ХрT‚тý брата нашего Па·с·а, и послахомъ с' симъ достовýрнымъ нашимъ писан·емъ...

Документ, съставен в Хилендарския манастир, днес се пази в архива на митрополитската библиотека в Сремски Карловци. Във връзка със същата събитийност разполагаме и с неопровержимото знание, че Паисий е представил същото писмо на 19 май 1761 г. на митрополит Павел Ненадович, чието седалище се е намирало в Сремски Карловци. Официалната цел на Паисиевото посещение се свързва със заръката на хилендарското монашество да се получат личните вещи и пари на наскоро починалия там хилендарски монах Герасим. Неофициална пък цел на същото посещение, която Паисий доверява в цитирания послеслов, се определя от родолюбивото желание на възрожденския историк да открие и проучи надеждните исторически извори, които са били необходими за съставянето на „История славянобългарска".

  • Разписка от 21 май 1761 г. от Сремски Карловци, съдържаща саморъчния подпис (автограф) скрепен с личния печат на монаха

Разписката, открита и публикувана от сръбския историк Иларион Руварац през 1900, удостоверява, че Паисий е получил имуществото на починалия монах Герасим, което се е равнявало на 1295 форинта и 57 крайцера и 1076 форинта в записи. Починалият монах е притежавал още и облигации, хилендарски хрисовули, а също и дрехи. За нас е важна графологията на Паисиевия автограф в разписката, защото почеркът му е идентичен с почерка на ръкописна тетрадка, съдържаща първообразната „История славянобългарска". 

  • Два автентични екземпляра на Договор, сключен на 15 юли 1761 г., между Паисий Хилендарски, като пълномощник на Хилендарския манастир, и карловацкия гражданин Захарий Дмитриевич.

Договорът, който е открит от Божидар Райков през 1976 г. в непроучения архив на Хилендарския манастир, съобщава за изповядана сделка за отдаване под наем на хилендарска къща за нуждите на Захарий Дмитриевич. Според договорните клаузи последният бил задължен да заплаща определен наем за определено време на Хилендарския манастир. Двата екземпляра на Договора съдържат автографа  и личния Паисиев печат, а графологията е същата, както тази от гореописаната разписка и от оригинала на Паисиевата история. Единствената разлика в подписа, чиито детайли са изследвани от Б. Райков, досяга изписването на и в прозвището Хилендарски: в Карловацката разписка и е изписано с осморична графема (и), а в Договора ˗ с десетирична.

 

Приведеният автентичен факт е съществен за лекцията, защото доказва недостатъчната образованост на Паисий и правописната несигурност на историка на Българското възраждане, който видимо е допускал грешки дори в „такъв консервативен и постоянен елемент, какъвто е личният подпис" (Б. Райков). Договорът е важен за нас и по друга причина: той доказва, че престоят на Паисий в Сремски Карловци е продължил повече от пет месеца ˗ време, което е било достатъчно, за да се проучат подробно достоверните извори, потребни на историка за  концептуализацията на първата престижна национална възрожденска версия на българската история.

  • Решение на Хилендарската управа от 29 септември 1767 г.

Решението, което засяга духовните дела на Хилендарския манастир без да коментира пряко личността и живота на Паисий, съдържа десетки монашески подписи. В него се съдържа и автографът  удостоверяващ в случая високия сан проигумен, заеман от Паисий, който е бил и настоятел в монашеското братство.

  • Ръкописно писмо, датирано към 12 август 1773 г.

Писмото е открито от професора от Скопския университет Х. Поленакович през 1966 г., но е публикувано едва през 1989 г. от Б. Райков. Тънката хартията, върху която е писала ръката на Паисий, е силно повредена и разкъсана в средата. Гънките, образувани заради прегъването на листа, са видими и възпрепятстват разчитането на цялостното съдържанието. Съществен обаче е палеографският образ на писмото, чиито редовете не следват правата линия, а се извиват по начина, по който се извиват и редовете от Автографа на Паисий Хилендарски (1762). Подписът на Паисий, поставен в края на ръкописното писмо () е поредното доказателство, че не бива да се съмняваме, че Зографският ръкопис от 1762, заведен под № 43 в Зографския Светогорски манастир, е първоверсията на първата модерна история на България.

 

IV.3. Биографични вести за Паисий Хилендарски

 

Академичната наука разполага с един единствен архивен документ, оставен от друга, а не от Паисиевата ръка, който свидетелства, че Хилендарският монах е посетил с. Котел, за да предаде на ръка на Стойко йерей ръкописа на своята История. Случило се е през 1765 г., когато бъдещият български митрополит Софроний Врачански все още е бил селски свещеник с името Стойко Владиславов. Документът, за който е думата, е приписка, ръкописвана върху първия автентичен възрожденски препис на Паисиевата история. Науката го описва условно като Първи Софрониев (Първи Котленски препис), а оригиналът му днес се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий" в София, заведен под № 368. Приписката на Стойко йерей благовести за една паметната среща между двамата Големи български възрожденци:

с·и‘ и%стор·ю при%нес·я паи‘с·я - ¶„е%ромонахъ § ст£а гора' а%»онска и¡препи‘сахм·а №се‘ло ко‘ти‡л.

Това е всичко, което Паисий ни е разказал за себе си и всичко, което възрожденците са споделили за Него с нас.

 

IV.4. Изводите

 

Любословни читателю, доверявам ти, че другото, което ще прочетеш в академичната критика и в учебниците по литературна история на Българското възраждане, съдържа или само догадките на научните хипотези за Паисий, или само фантазията на народните предания за отшелника. Научните хипотези и преданията са толкова много, толкова сблъскващи се и толкова разноречиви, че едва ли има съвременен изследовател, който би се ангажирал с професионална теза за това колко точно са наддокументалните опити:

  • да се възстанови портретът на Паисий и образа на физическото му тяло
  • да се открие коя е точната рождена година на светогорския инок;
  • да се узнае къде е родното място на съставителя на „История славянобългарска";
  • да се докажат същинските кръвни връзки в родослова на Хилендарския проигумен;
  • да се определи колко престижно е образованието на историописеца от ХVІІІ век;
  • да се назове точната година и точното място, където Отец Паисий е приключил живота си; да се...

Веригата на хипотетичното и легендарното в пътя на Паисий е отворена, защото науката непрекъснато дописва догадките си с условните модалности вероятно, може би, като че ли (може би Паисий е имал и още един брат, който се е казвал Вълчо; вероятно Паисий е от Банско; като че ли рождената година на Хилендареца е 1722). Множат се безспирно и преданията за непознатия ни Паисий ˗ особено в годините около юбилейните чествания (1912, 1962 и 2012 г.). А заради малкото споделено, което е архивирано като достоверно, аз и ти, читателю, едва ли някога ще узнаем:какъв е бил боят на първия Законодател на българската възрожденска историописна памет;

  • кое е бащиното име на монаха;
  • дали гласът на Паисиевата майка е бил топъл, когато го е приласкавала да се завърне у дома...

И само преданията ще разголемяват болящото монашеско тяло и ще разправят, че: „Паисий се отличавалъ съ високъ ръст, голяма здравина и буенъ, немиренъ темпераментъ (Сборно Светогорско предание). И само преданията ще въобразяват високата ученост на Паисий, който уж: „В Хилендаръ отишълъ като момче на 18 ˗ 19 годишна възрастъ и се училъ въ прочутото гръцко училище на Вулгариса и при Ватопедъ". И само преданията ще да припознават Паисий като същинския син на Банско, но също и на Разлог и Доспей, а и на Кралев дол, също и на Самоков... А за мен и за теб, читателю, остава нелеката задача сами да допишем онова психобиографично от билото отколе в пътя на преподобния Паисий, което документите са укрили от нас. Въпросът е: имаме ли право да сторим това? Отговорът е: несъмнено имаме това право, защото освен фактите на архивната памет има и факти, които Карл Густав Юнг нарича „душевни истини", а вярата в тях „представлява душевен факт, който не може да бъде оспорен и няма нужда от доказателства" (Карл Густав Юнг).

 

ПРЕДАЙ НАТАТЪК!

 

Доц. д-р Мила Кръстева