Цитирай

Първи Софрониев препис на "История славянобългарска". Или за тайнството на възрожденската ръкописна книга и вълшебствата в занаята на преписвача. Публична лектория "Паисий Хилендарски, "История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!". ЛЕКЦИЯ № 5./ Вестник "Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 5 (440), 21 май 2014 (г. ХХXII), с. 4 – 5.
Електронен адрес: 
https://uni-plovdiv.bg/

 

Лекция 5

ПЪРВИ СОФРОНИЕВ ПРЕПИС НА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪГАРСКА" (КОТЕЛ, 1765). ИЛИ ЗА ТАЙНСТВОТО НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА РЪКОПИСНА КНИГА И ВЪЛШЕБСТВАТА В ЗАНАЯТА НА ПРЕПИСВАЧА

 

V.1. Теза и академични задачи

 

Лекцията, която е част от съдържанието на публичната лектория „Паисий Хилендарски, „История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки – предай нататък!", представя (не)видимите белези на първия възрожденски ръкописен препис на Паисиевата история. За да се осъзнаят дълбинно не само външните (палеографските) характеристики на оригинална, но и вътрешните (духовните) послания, въплътени в Завета на преписвача, преписът, се изследва чрез (съ)полагането му в културноестетическия контекст на ръкописното Българско Възраждане, опастрило памет за:

 

1. Тайнството на уникалните ръкописни възрожденски книги, каквито са и 50-те достигнали до нас преписи и преправки на Паисиевата история, изработени през ХVІІІ-ти и ХІХ-ти век.

 

2. Вълшебствата в занаята на преписвача на ръкописи от възрожденското време.

 

Любословни читетелю,

 

 

За теб предстои специализирано узнаване, което, вярвам, ще те докосне духовно. И ще те провокира да откриеш своя неповторим път, който ще извървиш докрай, за да предадеш нататък, на онези, които идват след нас, духовната воля на Отец Паисий Хилендарски и неговите последователи да останат българи във и въпреки Игото! 

 

 

V.2. (Не)видимото в Първи Софрониев препис

 

Годината е 1765. Денят – 29 януари. Мястото на действието – Котел (поселище в тогавашната България, която по онова време е и политически, и религиозно-духовно несвободна). Събитието: Стойко йерей (това е бъдещият епископ Софроний Врачански) за пръв път преписва на ръка Паисиевата „История славянобългарска" и поставя началото на трайното й ръкописно „публикуване" през ХVІІІ-ти и ХІХ-ти век. Днес този препис се описва с условното название Първи Софрониев препис (Котел, 1765). Описва се още и като Първи Котленски препис. Практиката за назоваване на един и същи препис или преправка на Паисиевата история с повече от едно условни заглавие не е необичайна за академичната наука. Когато условните названия са повече от едно, те се определят главно във връзка:

  • с името на преписвача;
  • с мястото, където е изработен преписът или преправката;
  • с името на някой от най-изтъкнатите притежатели на оригиналния ръкопис.

Оригиналът на Първи Софрониев препис днес се съхранява в ръкописната сбирка на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий" под № 368. При описанието на палеографията на ръкописа се позовавам на изследвания на Б. Ангелов, М. Стоянов, И. Тодоров, а също и на мои наблюдения. Ръкописното книжно тяло съдържа 83 листа с размери: 145 х 205 мм. Редовете са по 20 на страница, като е писано и от двете страни на листа. Мастилото е черно, но има и червенослови. Писмото е дребен калиграфски полуустав от котленски тип. Езикът, на който е съставен преписът, е черковнославянски. Преписвачът обаче не следва последователно черковнославянската книжовна норма, затова се открива и силно новобългарско влияние, носещо белезите на източнобългарския говор. Украсата на книгата съдържа лентовидни цветни заставки с растителен, плетеничен и графичен орнамент, а също и фино изработени червено-черни растително-геометрични инициали.  Подвързията е изработена от дъски, върху които е положена орнаментирана кожа. Първи Софрониев препис е достигнал до нас изцяло опазен. На л. 1б ръката на Стойко йерей е оставила приписката: 

 

„По времето на епископа Гедеона преписах тази историйца аз, многогрешният между човеците Стойко йерей, в годината на въплъщението на Господа наш Исус Христос от Светата Богородица и вечнодева Мария 1765. Година от Адама – от създаването на целия свят – 7273, месец януари в 29 ден. Тази история я донесе йеромонахът Паисий от Света гора атонска и я преписахме в село Котел. Настоятелят – църковният епитроп Христо – я подари и постави в храма „Свети апостоли Петър и Павел". Който я чете, да каже бог да прости, който е писал и който е настоял. И който я присвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа бога Саваота и от 12 апостоли и от 318-те отци и от четиримата евангелисти. И сяра и желязо, и камик да се стопят, а той не, навеки".

 

Наскоро колега, който не е филолог и не е изучавал отвътре духовните практики на Българското възраждане, притеснено сподели с мен, че е изненадан, а и потресен, че български православен свещеник може да изрече такова страшно проклятие, което взривява представите ни за благонравния християнин. Истината обаче е различна. През годините, в които изучавам клетвената култура на Българското възраждане, все по-категорично осъзнавам, че приписката от Първия Софрониев препис, не е само проклятие, а е и богослов. Защото вестеното в нея съдържа най-високата оценка, която Българското възраждане е дело на престижното дело на Паисий Хилендарски – това е онази оценка-благослов,  която в проклятния си пласт призовава старо- и новозаветните православни Отци и Апостоли, а също и всичките ни познати природни стихии да помогнат, за да бъде опазена завинаги ненакърнимостта на Голямата Паисиева книжица. Великолепни в тази посока са наблюденията на Вера Мутафчиева, споделени в „Книга за Софроний". Днес ние не знаем как е изглеждал Паисий, но можем да узнаем нещичко и за това именно от приписката на Стойко йерей. Защото тя пресъздава Големия бой на монаха от Хилендар – Голям, не в земните измерения на физическото тяло, а в могъществото на неистовия Кураж на историка, дръзнал пръв да сподели с изгубеното в Хаоса свое племе, че паметта на и за Историята е Памет за миналото, в която бъдещето вече е покълнало. Проклятията не съдържат такава памет, а приписката на Стойко йерей дарява тъкмо това светло духовно познание! И за да не звуча голословно, ще подскажа на любословния читател, който не е специалист в тази академична проблематика, че традиционните възрожденски потреби са изработили специализирания жанр проклятие-благослов. Ето го и примерът: От здраве да не се отървеш! По структура това е проклятие, но по вътрешно съдържание, същото проклятие се тълкува като благослов, който пожелава: Бъди здрав/а завинаги!

 

Ако се доверим на цитираната приписка от Първия Софрониев препис, а няма причина да не го сторим, ще трябва да приемем, че Паисий Хилендарски е посетил Котел и лично е предал на ръка на Стойко йерей „История славянобългарска" със заръката да бъде нарочно преписана. В науката съществува хипотеза, че Паисий е пристигнал в Котел към края на 1764 г., носейки със себе си екземпляр на историята си. Дълго време в публикациите, посветени на историята на Българското възраждане, се смяташе, че Първият Софрониев препис възпроизвежда самия Автограф на Паисий Хилендарски от 1762 г. Днес обаче това твърдение не звучи убедително, защото структурата на Първия Софрониев препис и използваните от Стойко йерей червенослови в него подсказват, че за извод му е послужил друг ръкопис. Позовавайки се на различията между Автографа на Паисий Хилендарски от 1762 г. и Първия Софрониев препис, Илия Тодоров застъпва хипотезата, че за извод на преписа е използвана една от двете белови на „История славянобългарска". Двете белови се описват условно като П1 (първа белова) и П2 (втора белова). Тодоров приема, че беловата П1, която е била изработена наскоро след завършването на първоизворната „История славянобългарска", става извод на:  

  • Самоковския препис на „История славянобългарска" (Самоков, 1771, изработен от Алекси Велкович Попович);
  • Рилския препис на „История славянобългарска" (Рилски манастир, 1772, съставен от Никифор Рилски).

Беловата П2 пък  е същинския извод, по която Стойко йерей е преписал „История славянобългарска" през 1765 г. Тази белова, изработена преди 1765 г., Паисий е отнесъл в Котел. Днес беловата П2 е изгубена. Напомням на любословния читател, който вече е прочел предишните лекции на публичната лектория, че от Автографа на Паисий Хилендарски от 1762 г. не са опазени твърде много страници, не е опазена и втората белова на Паисиевата история. Затова Първият Софрониев препис има неоценимо значение за академичната наука: днес по него се възпроизвежда съдържанието от изгубените страници на оригиналната Паисиева история.

 

V.3. За духовните истини и за пътя към тях

 

Първият Софрониев препис съдържа най-съществените белези, характерни за изработката на възрожденската ръкописна книга, затова е важен подстъп към запознаването на читателя с естетиката на възрожденското преписвачество.

 

Ако се взрем с духовния си взор в съкровено споделеното в междуредията на Първия Софрониев препис на „История славянобългарска", ще узнаем немалко за  онова, което иначе остава невидимо за физическите ни възприятия. Всеки, който е държал в ръцете си оригинална възрожденска ръкописна книга, вече е разпознал, че Тя е уникална книга Институция. Защото нейните ръкописни страници пастрят патината на свещеното Възраждане и таят спомени от досега на изтлели вече в Нищото ръце на преписвачи, които някога са били топли... И са рисували с търпение и всеотдайна любов буква подир буква, подир буква... И са нанизвали ред подир ред, подир ред... С онази, по възрожденски обемната и дръзка обич по Род и Отечество, която ние днес не познаваме.

 

За някои от тайнствата в занаята на преписвачите разказва книгата на Христо Гандев „Проблеми на Българското възраждане".  Там е описано, че „професионалните" преписвачи на ръкописни книги по онова време са притежавали специализирани калиграфски умения. Дяците, които били главно ученици на монасите таксидиоти, били обучавани или в манастирската килия, или в метоха на Даскала калиграф. Година след година младите дяци изучавали калиграфското изкуство, преписвайки молитвеници, поучителни слова, жития, някоя историйца – все ръкописни книжа, докоснати от Бога.

 

Надникнем ли в творческата лаборатория на възрожденското ръкописно изкуство, ще узнаем и още, че преписвачеството във времето на Отец Паисий и Стойко йерей е било труден занаят. Било е труден занаят, защото ръкописците са преписвали не само с умело обучената си ръка, но и със страстите  на Духа на обсебените от Игото, а и с апостолската вяра, че щом отколе сме били свободни, то пак ще бъдем! Когато школуването им приключвало, те вземали със себе си преписаните книги:

  • било, за да ги преписват отново, та да умножават ръкописните им „публикации" във времето, когато книгопечатането било и недостъпно, и скъпо занятие;
  • било, за да ги прочетат на глас на безкнижните тогавашни „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии", които все още не били изучили Четмото и Писмото, та могли да узнаят какво пише в книгите само по метода „от уста на ухо" (любомъдрите четат, а безкнижните слушат прочетеното);
  • било, за да ги дарят като свиден дар на някоя черква, а също и на скъп приятел;
  • било, за да ги продадат скъпо и прескъпо.

На търпеливия и любознателен читател ще поднеса и едно любопитно свидетелство, което е документирано от Хр. Гандев в цитираната книга. От нея узнаваме, че през 1783 г. протойерей Спас, който бил иконом на Пирот, заръчал да му изработят ръкописен молитвеник. Заръчал го в Рилската Света обител. Протойерей Спас бил имотен човек, бил и любомъдър, та поискал молитвеникът му да бъде изписан на скъпа хартия и подвързан с богато украсена кожена обложка. Книгата била изработена изящно. Ръкописвали я не един, а неколцина дяци. Ръкописвали я дълго, всеотдайно, с гореща любов. За ръкописната книга протойерей Спас платил 100 пари (днес те се равняват на над 2000 български лева). Когато молитвеникът бил завършен, проигуменът Теодосий от Рилския манастир оставил върху последния му лист приписка, от която е знайно, че книгата е била предадена на нарочния приносител отец Ананий, който, на свой ред, я предал на друг нарочен приносител, а последният лично я занесъл на протойерей Спас. Когато, два месеца след завършването на молитвеника, ръкописът най-сетне достигнал до своя поръчител, самият протойерей Спас също оставил приписка, за да е знайно, че ръкописната книга е заръчана като дар за Духа и Сърцето.

 

Надникнем ли в творческата лаборатория на възрожденското ръкописно изкуство, ще узнаем и още, че преписвачеството във времето на Отец Паисий и Стойко йерей е било висок занаят. Занаят – пълен с технически потайности, калиграфски сръчности и ръкописно художество. Занаят, който се предавал от Даскала на Ученика, сетне от Ученика, който ставал Даскал, на неговия Ученик, сетне от… Надникнем ли в творческата лаборатория на възрожденското ръкописно изкуство, ще узнаем и още, че преписвачеството във времето на Отец Паисий и Стойко йерей е било мъчен занаят. Мъчна в занаята на преписвача била калиграфията на църковнославянските букви, поставянето на титлите, придиханията, ударенията, изписването на съкращенията. Мъчно било да се издири хартия, по възможност еднаква, което се отдавало рядко. Когато хартията била налична, трябвало да я нарежат, странират, линират. Трябвало да се подострят и гъшите пера,  а също и клечиците, и четчиците, с които се нанасяли червенословите. Перото, с което се изписвали книгите, не бивало да е твърде остро, за да не пробива хартията, но не трябвало да е и затъпено, за да не разлива мастилото върху листата.  Мъчно било да се докара на цвят мастилото –  особено червеното, нарича се киновар. Мастилото се приготвяло по стари народни рецепти, предавани от майстор на чирак. Още по-мъчна била и изработката на украсата на ръкописните листа, която се правела от червено-черни лентовидни заставки с  растителен, животински, геометричен код. Когато всичко било готово, идвало ред и на подвързията. Ваяли я майстори подвързвачи.  Корицата се правела или от дъски, или от дебел картон, или от подлепени листа от други книги, обгърнати от орнаментирана кожа, оцветена в червеникаво-кафяв цвят. Надникнем ли в творческата лаборатория на възрожденското ръкописно изкуство, ще узнаем и още, че преписвачеството във времето на Отец Паисий и Стойко йерей е било свещен занаят. Да бъдеш избран, за да изучаваш престижния занаят на преписвача на ръкописни книги – това се считало за висока орис, с която Бог не бил орисвал всекиго. Но пък бил орисал младия тогава поп Стойко Владиславов – първия от възрожденските преписвачи на „История славянобългарска". Надникнем ли в творческата лаборатория на възрожденското ръкописно изкуство, ще узнаем и още, че преписвачеството във времето на Отец Паисий и Стойко йерей е било занаят, който обсебвал душите. И действал като светла магия! Може би така обсебен е бил и котленецът Стойко йерей, когато за пръв път е преписвал свещената книга на Отец Паисий. Бил е обсебен, защото с интуицията си за пребъдването на българското е разпознал, че историческото познание в „История славянобългарска" не е изследвано от школуван историк, но пък е разказано от Българин – от онзи всеотдаен възрожденски монах от Света гора, който пръв в модерното българско време прорица: „Ти, българино, не се лъжи, знай своя род и език!"

 

ПРЕДАЙ НАТАТЪК!

Доц. д-р Мила Кръстева