Цитирай

Втори Софрониев препис (Котел, 1781) – посланията на едно възрожденско "живелище". Публична лектория "Паисий Хилендарски, "История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!". ЛЕКЦИЯ № 6. / Вестник "Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 6 (441), 4 юли 2014 (г. ХХXII), с. 6 – 7.
Електронен адрес: 
https://uni-plovdiv.bg/

 

Лекция 6

ВТОРИ СОФРОНИЕВ ПРЕПИС (КОТЕЛ, 1781) – ПОСЛАНИЯТА НА ЕДНО ВЪЗРОЖДЕНСКО „ЖИВЕЛИЩЕ"

 

VI.1. Теза на лекцията

 

През 1781 г. поп Стойко Владиславов преписва Паисиевата „История славянобългарска" за втори път. Преписва я отново в родното си поселище Котел. И отново – преди да е хиротонисан за епископ. В научната литература ръкописът от 1781 г. се представя като Втори Софрониев препис на „История славянобългарска" (Котел, 1781), а също и като Втори Котленски препис. Оригиналът е открит през 1914 г. от Стоян Романски при работата му в ръкописната сбирка на Румънската академия на науките. Според свидетелство на Романски преписът е дарен на Румънската академия на науките от „ромънското министерство на вѣроизповѣданията и народната просвѣта". Съществува хипотеза, че Софроний Врачански е пренесъл във Влашко любимия си втори препис на Паисиевата История около 1803 г., когато се е преселил там, за да се спаси от кърджалийските набези. Днес оригиналът се пази в Румънската академия на науките, заведен под № 438.

 

Вторият Софрониев препис остава някак  встрани от изследователското внимание на Паисиеведите. Описанието му фигурира главно в „общия корпус Паисиеви преписи", а „без систематизации на ръкописите по редакции се правят само описи" (Н. Драгова). Именно поради недостатъчното внимание, което е отделено на преписа в научната литература,  лекцията избира да го представи по-цялостно. Втората причина, която предопределя лекционния ми избор, се корени в съзнанието, че Вторият Софрониев препис е твърде непознат и за  съвременния български читател. Третата причина, която обуславя съдържанието на последващите лекционни редове, се мотивира с факта, че Вторият Софрониев препис е твърде съществен за изследователската програма на проекта „От идеята за историята към националното космополитното и глобалното: преписите и преправките на „История славянобългарска" и културноидентификационните модели на ХVІІІ – ХХІ век". Ситуирана в този проблемен диапазон, лекцията си поставя за цел:

  1. Да детайлизира документалните факти от литературноисторическия паспорт на ръкопис № 438.
  2. Да пресъздаде културните събития, които засягат въпроси, свързани:
  • с различията между двата Софрониеви преписа на „История славянобългарска";
  • с оценката за мястото на ръкописната книга в културноестетическия процес на Българското възраждане и в личния път на калиграфа-преписвач, даскала, преводача, духовника, дипломата Софроний Врачански.

Вярвам, че изтъкнатите аргументи, които мотивират избора на тематичните опори на последващото лекционно съдържание, не са недостатъчни. Вярвам, че така разгърнатата теза е любопитна за любословния читател. Затова продължавам нататък. Преди обаче да премина към следващия раздел, ще подчертая, че съществени за оформянето на застъпената академична теза са публикациите, посветени на Софроний, от Стоян Романски, Маньо Стоянов, Боню Ст. Ангелов, Иван Радев, Надежда Драгова, Вера Мутафчиева.

 

VI.2. Литературноисторически паспорт на Втория Софрониев препис

 

Вторият Софрониев препис съдържа 102 листа с размери: 130 х 190 мм. Ръкописният текст се разпростира в обхват: 140 х 90 мм. Ръкописвано е с красив дребен полуустав, който съдържа всички характеристики на личния почерк на Софроний Врачански. Хартията е плътна, бяла на цвят и скъпоструваща. Всяка страница съдържа средно по 21 реда. В началото на оригинала откриваме приписка, която вести:

 

„Месец август 23, година 1781. За слава на Единния Бог в Троица аз, многогрешният Стойко, йерей на село Котел, преписах тази история, написана и събрана от йеромонах Паисий Хирендарски в Света гора Атонска през 1762 година от въплъщението на нашия Господ Исус" (преводът от черковнославянски е на Антоанета Джеляова, а пунктуацията в цитираната приписка отразява съвременното състояние на българския книжовен език).

 

Заглавията на отделните раздели в ръкописа на Софроний от 1871 г. са украсени с червенослови. Има и червенословни заглавки, които са изписани с вплетени в тях цветчета или листенца. Така например върху л.1, над изящно изрисуваната заглавка В, съзираме и изкусно изваяно малко птиченце. На читателя оставям свободата сам да открие посланията на прекрасната изработка, защото вярвам, че ще му е твърде интересно със собствените си очи и сетива да се наслади на художеството на преписа. В края на  ръкописа са оставени 4 празни листа. Книжното тяло е обгърнато със скъпоструваща кожена обложка със  златнооцветена орнаментация. Върху първата корица е изобразено възкресението Христово, съпроводено от надпис: Воскресенїе Х´во. Днес книжната обложка изглежда твърде офехтяла, защото ръцете на Софроний са я докосвали непрестанно. Но някога, в нейното там-и-тогава, когато книгата е била току-що изработена, цялостната й украса я е положила на най-високата място в оценъчната стълбица на възрожденската ръкописна традиция и култура. И понеже за нас е твърде важно да открием и културноестетическото значение на Втория Софрониев препис в цялостната дейност на Софроний, тук „попътно" ще напомня, че изящната изработка е характерна за всички ръкописни книги, които обучената на калиграфия ръка на преписвача от Котел е ваяла в годините на книжовния му път. На читателя, който не е специалист по тънкостите на възрожденската култура, ще подскажа и още, че за художествената дарба на Софроний свидетелстват не само ръкописните му книги, но и двата му автопортрета, изрисувани върху „Исповедание на православната вяра" и „Неделное евангелское толкование".

Свобода при изработката на украсата предполага и свобода при структурирането на съдържанието на Втория Софрониев препис, който ползва за извод Първия Софрониев препис. Знайно е, че Първият Софрониев препис е калиграфско копие на Автографа на Паисий Хилендарски от 1762 г. Знайно обаче е и още, че във втория си препис Софроний не следва безусловно своя извод. В научната литература Софрониевият ръкопис от 1781 г. се оценява като „превод" на „История славянобългарска" на по-народен български език (Ст. Романски):

  • защото инфинитивните форми от Автографа на Паисий от 1762 г., които са използвани и в Първия Софрониев препис от 1765 г., във Втория Софрониев препис вече са заменени да-изречения;
  • защото в преписа от 1781 г. бъдеще време и сравнителната степен се образуват по моделите на новобългарския език;
  • защото причастията се изместват от сложните глаголни форми;
  • защото вместо черковнославянски думи се използват народни думи, а в основата на езиковите промени заляга котленският говор.

Софроний внася промени и в съдържанието на ръкописа (напр. в главата за българските светци). Тук оставям встрани съдържателните различия на двата ръкописа, защото страниците, с които разполагам, за да запозная читателя със спецификата на изящния оригинал от 1781 г., са недостатъчни. Не мога обаче да подмина без коментар най-същественото различие между двата ръкописа, а то досяга решението на Стойко йерей да „свие" Послеслова на Паисиевата история във във втория си препис. И макар че в Първия Софрониев препис Послесловът присъства цялостно, във втория ръкопис преписвачът е преценил, че трябва да се „укрият" фактите, пресъздаващи:

  • „житие"-битието на игумена на Хилендарския манастир Лаврентий, който е брат на Паисий;
  • крамолата между хилендарските монаси;
  • преместването на Паисий Хилендарски от Хилендарския в Зографския манастир.

Различията между двата преписа на Софроний съпътстват и начина, по който книгите са се разпространявали през Възраждането. Знайно е, че преписът от 1765 г. е трябвало да следва завета от приписката в началото на оригиналната книга, затова възрожденските рецепиенти са могли да четат или да слушат съдържащото се в Първия  Софрониев препис единствено, когато са се черкували (ръкописът се е съхранявал в олтара на Котленската черква „Св. Петър и Павел"). Вторият Софрониев препис, в отличие от първия, е твърде „подвижен":

  • пътешества и „физическото тяло" на  ръкописа, защото поп Стойко, който даскалува над двадесет години, го разнася със себе си, преподавайки по него родната история;
  • пътешестват и духовните уроци на преписа, усвоени от поп-Стойковите котленски ученици и от синовете му, които стават видни представители на възрожденската интелигенция и на възрожденската търговска прослойка и се пръсват из цялата Отоманска империя;
  • пътешества и словесният образ на Софрониева книга, умножена в над десет възрожденски ръкописни преписа, които ползват Втория Софрониев препис за извод или пък възхождат към него.  

VI.3. За духовните уроци на едно Голямо събитие

 

Големият въпрос, който лекцията поставя и очаква читателят на вестник „Пловдивски университет" сам да открие своя отговор, търсейки своята истина за смисъла на преписвачеството на Втория Софрониев препис, е: Защо Стойко йерей, който е изработил първия си препис на Паисиевата книга като дословно калиграфско нейно копие е отказал да следва от край до край съдържанието и структурата на своя извод във Втория си препис на „История славянобългарска"? На любословния читател, който е имал търпението и постоянството да проследи всички лекции от публичната лектория ще доверя моята истина. Тя съдържа и моя отговор на поставения въпрос. Разправена накратко, истината, която разпознах през годините, в които изследвам Българското възраждане, отстоява, че между изработката на първия и втория поп-Стойков препис на „История славянобългарска" са преминали шеснадесет години – години, в които Стойко Владиславов се е подготвил:

  • да проповядва словото Божие в котленската църква;
  • да преподава четмо и писмо на котленските си ученици;
  • да преписва богослужебни книги (в т. нар. „Котленски период" Стойко Владиславов преписва триод, цветен триод, молитвеник, два часослова, а през 1765 г. преписва и един дамаскин).

Всичките му дейности обаче, макар че го открояват като изтъкнат представител на ранновъзрожденската интелигенция, по никакъв начин не заявяват, че той ще получи шанса да се издигне над нивото на своите съвременници свещеници, монаси, дамаскинари. Шансът, за който е думата, поп Стойко получава, когато се отправя за Света гора Атонска – Духовната Светая Светих на тогавашните Балкани. В Света гора котленецът престоява около шест месеца. Разполагаме със свидетелство от същото време, оставено ни от арменския свещеник Микаел Себестаци, в което се съобщава:

 

„На 2 март 1775 пристигнах на Атон… В библиотеката заварих млад и доста любознателен български свещеник на име Стойко Владиславов от село Котла, високо в планината Балкан. И той като мене ровеше в книгите на Лаврентиус. Проигуменът, който задоволително знаеше арменски, ме запозна със свещеника, даде ми петте арменски ръкописа и ме помоли, след като ги опиша, да си избера два от тях за подарък на манастира Сен Лазар във Венеция, а съдържанието на останалите да разкажа накратко на българския свещеник". Той се интересуваше дали арменските ръкописи съдържат сведения на българските царе… Докато аз преглеждах и описвах ръкописите, българският свещеник събра доста книги, които щеше да отнесе в родното си място, за да просвещава хората. Двамата много доре се разбрахме на гръцки и турски и четири дни спорихме по най-различни религиозни и философски теми. Този свещеник ме учуди с познанията си по история на Византия, на Турция, на Влахия".

 

Така поп-Стойковото пътешествие из духовните дебри на Света Гора Атонска, където по онова време са могли да бъдат чути лекциите по картезианска философия на монаха Методиус, където  свободно са пътешествали модерните идеи и на Изтока, и на Запада, зарежда Ума на 36 годишния пътешественик с мъдростта да прозре смисъла на онова „философское учение", което той е изучавал в Котленското гръцко училище. И Софроний се завръща у дома решен да пренасочи книжовните си усилия към тежненията на новото време. Затова, когато за втори път преписва Паисиевата история, той вече не е само копист, а е и съавтор на Отец Паисий. Затова във втория препис на Паисиевата история поп-Стойковият Аз вече демонстрира порасналото самочувствието на твореца новатор, който си е позволи да пресъстави „История славянобългарска" във вариант, подходящ, за да му служи за учебник по българска история (проф. Н. Драгова определя Втория Софрониев препис като „учебников вариант на „История славянобългарска"). Сетне годините в земния път на Стойко йерей се множат, разлюляни от авантюрни патимии и духовни произшествия. Множат се и областите на възрожденското знание, в които Софроний Врачански се изявява:

  • той е и модерният преводач на богата книжовност с богослужебна и светска тематика (Първи и Втори Видински сборници от 1802 г.; „Неделное евангелское толкование" от 1805; „Неделное евангелское толкование" от 1805; Книга за трите религии от 1805 г.; „Гражданское позорище" от 1809 г.);
  • той е и модерният разказвач на първата оригинална българска повест „Житие и страдание грешнаго Софрония", съставена вероятно между 1804 – 1806 г.

Макар и твърде различни тези книги носят и нещо еднакво: във всяка от тях Азът на Софроний участва в описваните събития и напътства читателя. В човешкия си път Софроний отива и още по-нататък: той общува с политици и дипломати (Иван Замбин и Атанас Нескович), той се среща с най-видните дейци на тогавашната руска дипломация и  военно командване (княз Румянцев, генерал Багратион, ген. Котузов, Фонтон и др.) Всяко от откроените събития може да бъда разказвано, може и да се измълчи. Във възрожденското „живелище" на Софроний обаче има едно Голямо събитие, което трябва да бъде непрестанно разказвано. Голямото събитие в живота на Софроний, което години наред терзае ума ми, може да се разгърне така:  

 

Годината вероятно e 1813.

Мястото на действието – манастир край Букурещ (Румъния).

Голямото събитие – Софроний извървява докрая му човешкия си път. До мъртвото тяло на монаха лежи любимата му ръкописна книга. Той я е изработил сам, но не за обществена полза, а за лична потреба. Това е същата книга, която науката титулува като Втори Софрониев препис на „История славянобългарска" (Котел, 1781).

 

Любословни читателю, ти сигурно ще ме запиташ какво му е незабравимото на описаното събитие? Ще ти отговоря простичко: днес не знаем със сигурност точната година на кончината на Софроний, защото следата й е останала студена в българската културна памет. Помним обаче, че до мъртвото му тяло е лежал онзи ръкопис, който Големият възрожденец епископ Софроний Врачански – вторият от хората-разкази в царството Паисиада – е пазил така, както християните пастрят Свещената книга. Опазил е Своята Книга, за да я има при себе си, когато ще е Сам. Опазил е Своята Книга, за да я има в себе си, когато Смъртта ще обсеби тленното тяло. И Българското Възраждане е съхранило горещата диря на тази свещена следа, за да достигне и до нас, а и до онези, които ще дойдат след нас.

 

ПРЕДАЙ НАТАТЪК!

Доц. д-р Мила Кръстева