Цитирай

Рилската преправка на "История славянобългарска" (Рилски манастир, 1825). Към теорията и историята на първата възрожденска ръкописна преправка. // Публична лектория „Паисий Хилендарски, „История славянобългарска", нейните преписи, преправки и приписки ‒ предай нататък!" Лекия № 7. / Вестник „Пловдивски университет". Издание за образование, наука и култура. Пловдив, бр. 7 (442), 10 октомври 2014 (г. ХХXII), с. 4 – 5.
Електронен адрес: https://uni-plovdiv.bg/

 

ЛЕКЦИЯ 7

РИЛСКАТА ПРЕПРАВКА НА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" (РИЛСКИ МАНАСТИР, 1825): КЪМ ТЕОРИЯТА И ИСТОРИЯТА НА ПЪРВАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА РЪКОПИСНА ПРЕПРАВКА

 

I.Теза и академични задачи

През 20-те години на XIX в. събитията, свързани с ръкописното „публикуване" на Паисиевата история, придобиват нов за възрожденското време смисъл. Промяната се обуславя от появата на Рилската преправка на „История славянобългарска" (Рилски манастир, 1825). Ръкописът поставя началото на последващото системно преправяне на Паисиевата книга, която възрожденците продължават да преписват на ръка, но я преписват по различен начин, а не, както се бе случвало до 1825 г. Затова представянето на Рилската преправка, чиито детайли показват как минувачите през възрожденския деветнадесети век променят отношението си към Паисий и неговата история, е важно за публичната лектория. Ръководена от заявената представа, лекцията си поставя за цел: 1) Да открои оригиналното в Рилската преправка и да потърси общото и особеното между ръкописа и основните му исторически извори. 2) Да представи поредния от хората-разкази – монах Паисий Николаевич Рилски. Преди обаче да разкажа за това, ще въведа читателя в сложната научна област на литературната теория. В случая това е неизбежно, защото е потребно да се определят термините, с които лекцията работи. Вярвам, че предложената систематизация ще помогне за по-безпроблемната ориентация в един от най-заплетените академични сюжети от възрожденското време. На читателя, с когото отколе общуваме чрез страниците на вестник „Пловдивски университет", доверявам, че избраният за анализ сюжет наистина не е лесен за разплитане (изискват се много години упорита работа, за да се осъзнаят детайлите на всеки ръкопис, да се открият връзките и сблъсъците му), но пък именно този изследователски сюжет е най-любопитният в науката за Българското възраждане. Затова, приятели на публичната лектория, четете и нататък.   

II.  Определяне на теоретичните термини

През 1982 г. Илия Тодоров публикува статията „Разпространение и въздействие на „История славянобългарска". Публикацията, а и последвалата я студия („Неизвестен препис на Паисиевата история в Хилендарския манастир", 1985) от същия автор, са с основно методологическо значение за Паисиезнанието, защото за пръв път български учен бе успял да открие системен метод за изследване на ръкописите, възхождащи към Паисиевата книга. Наблюденията на Тодоров доказват, че изработените през XVIII и XIX в. преписи и преправки по Паисий могат да се впишат в състава на 11 редакции и компилативни редакции на „История славянобългарска", а именно: основна редакция; Софрониева редакция; Поп-Пунчова редакция; компилативна редакция на Рилската преправка; компилативна редакция на Тодор Пирдопски; компилативна редакция на Габровската преправка; компилативна редакция на Петко Славейков; Свищовската компилативна редакция на Василий Станкович; Царственик на Христаки Павлович; Хилендарска редакция на Онуфрий Попович; Павликянска редакция на католическия мисионер дон Едуардо от Торино. Досещам се, че читателите, които са прочели предишните лекции от публичната лектория и са научили немалко за Паисий и духовните му последователи, вече ме попитат: що е то редакция на „История славянобългарска" и има ли разлика между редакция и компилативна редакция? Отговарям, че има съществена разлика, но тъй като Ил. Тодоров не е определил съдържанието на въведените от него термини, налага се това да сторя аз. Именно тук. И именно сега. Под редакция на „История славянобългарска" се разбира съвкупността от преписите на Паисиевата книга, които възхождат към общ протограф – така се назовава ръкописната матрица, послужила за първоизвор при преписването. Освен протограф, редакцията съдържа и преписи. Например, първата по реда на хронологичната си поява редакция на „История славянобългарска" е основната редакция, съставена от: Автограф на Паисий Хилендарски, 1762; Първи Софрониев препис (1765); Никифоров препис (1771); Самоковски препис (1772); Жеравненски препис (1772); Лазаров препис (1811); Московски препис (1844); Тошковичев препис (1858); Бодянски препис (около 50-те г. на XIX в.); Цариградски препис (без дата). Протограф на основната редакция е Автографът на Паисий Хилендарски. Под компилативна редакция на „История славянобългарска" пък се разбира съвкупността от ръкописите, които се определят като преправки (в компилативната редакция има и преписи, но основната текстологична единица е преправката; протографът също е преправка). Различието между препис и преправка е жанрово различие: преписът назовава книгата, която преписва „История славянобългарска" и не се отличава съществено от нея; преправката представя друг тип книга, която ползва Паисиевата история като основен извор, но преписвайки я, я видоизменя значително – преправя я. Текстологичният анализ доказва, че възрожденските преправки ползват и втори основен извор – това е Спиридоновата история от 1792 г. Компилаторите на преправки „събират" отразеното в двете български възрожденски истории и съставят нова книга, „сглобена" по „метода на ножицата и лепилото" (в научната литература методът се теоретизира от Р. Колингууд). Механизмът на метода е следният: към „изрязаното" съдържание, заето от Паисий, съставителите на преправки „подлепват" „изрязаното", „присвоено" от Спиридон (заемат се заглавия на раздели, сюжетни детайли, топонимия, имена на персонажи, стилистични и езикови детайли, т.е. всичко онова, което според компилатора може да се превърне в съдържание на преправката). Твърде често преправките ползват и други извори (исторически съчинения от български и чужди историци от XVII – XVIII в., белетристични и поетически текстове, рисунки…). Няма строго правило, което да указва какво и как да се „изреже" и къде да се „подлепи" – самият компилатор „реже" и „лепи" според собствената си представа за това що е то история и как своята история трябва да се разказва на поробените българи. Изработена по „метода на ножицата и лепилото", преправката се уповава трайно на Паисиевата история, но не заема от нея дословно, а я редактира, дописва, съкращава, пресъставя. Освен различаващи се белези, двата термина имат и общи особености. Ако подирим общото в съдържанието и структурата им, ще го открием в наличието на протограф и на ръкописни (или печатни) книги, които изграждат йерархични родословни връзки. Това налага да се определи и терминът родословно дърво, който И. Тодоров използва, но без да го дефинира. Ще определя термина по аналогия с теорията за човешката генеалогия. Да приемем, че всяка редакция (респективно: всяка компилативна редакция) развива свое уникално родословно дърво, което се заражда с появата на протографа. В процеса на своето развитие, родословното дърво обраства с родословни (под)разклонения, структурирани от новопоявилите се преписи и преправки. Тези нови преписи и преправки влизат в специфични отношения на родство и със своя протограф, а и помежду. Например, компилативната редакция на Рилската преправка се появява през 1825 г., когато е завършен протографът. Наскоро ръкописът се преписва от двама компилатори. Така се раждат Хилендарската преправка (20-те – 30-те г. на ХIX в.) и Поп-Йоановата преправка (1830). Науката не разполага с данни за последващо преписване на Хилендарската преправка. Поп-Йоановата преправка обаче се преписва от три нови ръкописа: Първа Харитонова преправка (1831); Първа Старозагорска преправка (1837); Кесариев препис (40-те г. на XIX в.). Родословната верига не прекъсва тук, затова Поп-Йоановата преправка става извод на Първата Харитонова преправка (1831), която се преписва от Втората Харитонова преправка (1831), която се преписва от Геровия препис (между 1851 – 1853). През 1864 г. руският професор Владимир Ламански си снема работен препис от Втората Харитонова преправка (по това време ръкописът е притежание на Найден Геров). Случило се е в Цариград, където Геров отнася преправката и я дава на ръка на руския професор. На свой ред, Кесариевият препис, който също има за извод Поп-Йоановата преправка, предизвиква появата само на един последващ препис – Панагюрския препис (40-те – 50-те г. на XIX в.). Развитие в родослова търпи и Първата Сарозагорска преправка, от която вероятно е преписана и Григоровичева преправка (1839), възможно е да са съставени от един и същи компилатор. Йерархичните зависимости между ръкописите в родословното дърво на Рилската преправка биха могли да се изразят и схематично:

  • 1. Рилска преправка > Хилендарска преправка
  • 2. Рилска преправка > Поп-Йоанова преправка
  • 2.1. Поп-Йоанова преправка > Първа Харитонова преправка  > Втора Харитонова преправка > Геров препис // 2.1.1. Втора Харитонова преправка > препис на Владимир Ламански
  • 2.2.Поп-Йоанова преправка > Първа Старозагорска преправка Григоровичева преправка
  • 2.3. Поп-Йоанова преправка > Кесариев препис > Панагюрски препис

Ръкописите от едно и също (под)разклонение са близкородствени, но пък са в далечно родство спрямо ръкописите от другите родословни (под)разклонения. Това означава, че, ако съпоставим близкородствените ръкописи (напр. Поп-Йоанова преправка, Първа Старозагорска преправка, Григоровичева преправка),  ще открием съществени сходства между тях: езикови, стилистични, структурни, концептуални. Дотолкова, доколкото си приличат пък далечнородствените ръкописи, общото в тях се дължи на общия протограф. В родословното дърво на Рилската преправка има и изгубени ръкописи, за които знаем твърде малко: Сопотска преправка (1828); Трета Харитонова преправка (1832); препис на Гаврил Кръстевич (преди 1845); Втора Старозагорска преправка (1842).

Методология, която лекцията предлага, може да се приложи и към останалите редакции и компилативни редакции на „История славянобългарска".

III.Общото и особеното между Рилската преправка и преките й изводи

Разлистим ли Рилската преправка, ще преброим 88 налични листа, изписани двустранно. Почеркът на преписвача е красиво обработен. Писано е с унциални букви и с червенословни заглавия. Оригиналът е обгърнат от кафява кожена подвързия, опазила книгата цялостно. Рилската преправка съдържа автобиографична приписка, оставена върху л. 1 от ръката на Паисий Рилски. От приписката узнаваме, че монахът е изработил ръкописа в дните между 5 август и 15 ноември през 1825 г. Съдържанието на преправката отразява детайлите на вече описания „метод на ножицата и лепилото". Оставена без заглавие, Рилската преправка се „отваря" с предисловие, което почти дословно преписва Спиридоновата история, но е така само донякъде. Нататък преписвачът компилира от двата предговора на Паисиевата история. От Паисий Хилендарски Паисий Рилски заема идеите: за ползата от историята, която дарява мъдрост и „почиства" срама; за историята, която е Дом, приютяващ посветените в лоно си; за историята, която е театрална сцена на световните възходи и падения; за историята, която е власт, дарена на „великите владетели", за да знаят как да държат в покорство поданиците; за историята, която е авторитарна институция на Бог-отец – всемогъщия властелин, единствения, който знае кога, как и кого да награждава и наказва. От компилативния предговор на „История славянобългарска" Паисий Рилски „присвоява" и притчата за източния кесар Василий, който поучава своя син Лъв Премъдри, а от оригиналното предисловие пък почти дословно заема словесните образи и съхранява емоционално-психичната енергия на Паисий Хилендарски за почитание към своя Род, Език, Вяра, История, Отечество. Рилската преправка не цитира името на Паисий Хилендарски, защото преписвачът й се изживява като същинския „автор". И следващият раздел е постигнат по същия метод. В него рилският монах приема почти изцяло концепцията на Паисий Хилендарски: за старозаветния първоотец Ной, когото Бог-отец възлюбил и го избрал да възроди човешкия род, защото този син човешки ходел подир волята Божия; за богоненавистния Немврот, когото Бог-отец низвергнал, защото синът човешки дръзнал безумно да премери сили с божествения си Първоотец. Двата микросюжета не се откриват у Спиридон, неговата „История во кратце..."  измълчава активното участие на бащата Ной в Потопа и прехвърля ролята на главния субект на историята върху плещите на Ноевите синове (Спиридоновата история „отваря" микросюжета за Потопа с кончината на Ной). Паисий Рилски компилира и микросюжета за Евер (има го и у Паисий, и у Спиридон), а в това историческо знание Рилската преправка следва донякъде Паисий, а сетне върви подир Спиридоновата история. Първите български владетели у Паисий Рилски са митични царе, така е и в Спиридоновата история. „Жития"-битията пък на същинските управници на българското царство, които са действителни исторически личности, в книгата на рилския монах са съставени по подражание на Паисиевата история. И т. н.

IV. Кой е Паисий Николаевич Рилски?

За него – поредния от хората разкази в условното Царство Паисиадазнаем твърде малко. Документите, които пастрят следи от човешкия му път, са издирени и анализирани от Б. Ст. Ангелов. Те свидетелстват, че Паисий Рилски (това е монашеското му име, мирското остава неизвестно) е „чист православен българин", „син Николаевич и Елисаветин", роден в с. Балджиларе, в „епархия Филипоградска". На младини бил бакалин в дюкяна на Таню Терзията. Преди да се замонаши имал буен нрав, затова беговете на с. Марково започнали да го преследват. За да опази живота си, той избягал в Русия. Оттам се завърнал с кръст „седефлия", който дарил на църквата. Знаем и още, че се е замонашил в Рилския манастир. През 1810 г., вече като монах, се завърнал в Балджиларе, отворил училище и „разбудил народа в селото за учение". Рилският отшелник ни е оставил и друг ръкопис от 1817 г. И това е всичко из видимото от биографията на монаха, което е достигнало до нас. Другото остава невидимо. То се открива, когато разлистваме страниците на Рилската преправка. И си мислим за ръката, която, преди да докосне книгата, е школувала дълго. Затова и буквите са толкова красиви. И правилни. Всеки читател на публичната лектория, ако вече е изкушен от ръкописната култура на Българското възраждане, би могъл да разгърне с ръцете си и да докосне с Духа, и да почувства със Сърцето си топлината на оригиналната ръкописна книга. Тя се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методи" под № НБКМ 775. Ако го сторите, ще открие своята истина за една изтляла съдба на скромно преминал през живота монах, който бе избрал да се завърне у дома, в поробеното си Отечество, защото като „чист православен българин", бе пожелал да се отдаде докрай на духовното българско.

Предай нататък!